English
Всички хора са коренно различни един от друг. Няма двама души, които да си приличат напълно, и всеки е уникален със своите мисли, действия и чувства. Тези аспекти на човешката психика обикновено се определят като нечия личност. Въпросът е, може ли да се измери личността? Ако да, как? Психологът работи усилено от години, опитвайки се да отговори на тези въпроси. След много изследвания се появиха четири основни теории за личността. Сред тези модели са психо динамичната теория, пет-факторна теория, хуманистичната теория и социално-когнитивната теория. Всяко едно направление от психологията на личността е ценно и важно, заради общата еволюция и надграждане на психологията, както и заради идеите и методите, които носи. Необходимо е да се изучат и опознаят, за да могат да се надграждат и развиват и от бъдещите психолози и терапевти. В това есе ще фокусирам върху моят най-предпочитан подход – хуманистичният, ще разгледам неговите предимства и недостатъци.
Уважавам всички подходи, но най-много съм докосната от позицията на Карл Роджърс и неговата клиент- центрирана терапия. Хуманистичният поглед, че личността не е пасивно моделирана от външните обстоятелства и вътрешните мотивации и че те определят какъв ще стане човек. Вместо това вярването е, че човек има всички налични ресурси, да променя себе си и околната си среда. Разчита се, че човек знае сам кое най-добро за него и как да се справя. Целта на тази психотерапия е човек да постигне самоактуализация. И въпреки, че това не е цел, а посока на движение, дава добра мотивация и на терапевта и на клиента.
Предпоставката е, че индивидът е сам експерт за своите проблеми, че в себе си носи всички ресурси, които могат да решат казусите на душата му. Изисква се силна връзка между терапевта и клиента. Вярването е, че клиентът вече е тръгнал по пътя на своето развитие, че той сам е творец на своята реалност и съдба, но понякога е възпрепятстван от обстоятелствата.
Личностно-центрираната терапия, известна също като клиент-центрирана, е подход в консултирането и психотерапията, възлага голяма част от отговорността за лечебния процес върху клиента, като терапевтът поема второстепенна роля. Фокусът е основно върху гледната точка на клиента; чрез активно изслушване, което терапевтът се опитва да разбере клиентите, техните проблеми и емоции. Клиентът определя посоката, курса, бързина и продължителност на лечението, а терапевтът спомага за достигане на прозрения и саморазбиране. Той има спомагателни функции, като акушерка по време на раждане.
Карл Рансъм Роджърс е влиятелен американски психолог, който, заедно с Ейбрахам Маслоу, са основателите на хуманистичния подход в клиничната психология. Затова ще започна с въведение в Карл Роджърс, неговия произход и влияния. Несъмнено той е вдъхновил много хора, но и като всяка иновация е бил подложен на много критика. Така че ще включа трудностите и съмненията, изразени от други практикуващи, за да се получи противоположна гледна точка, която ще включва минусите на този подход. Карл Роджърс е роден в Илинойс, Чикаго, през 1902 г. Родителите му са били от средната класа, почтени трудолюбиви хора. Баща му е бил строителен инженер, а майка му – домакиня. Карл е четвъртото дете в семейство от шест деца. Първите дни на Карл Роджърс били силно повлияни от строгото отношение на майка му към християнските принципи. Тя била отдаден член на местната църква. Той получил класическо образование и се срещнал с творбите на Тома Аквински, Платон и Сократ. Тези философи породили интереса към Карл, към работата на човешкия ум и неговото влияние върху живота на индивида. Карл Роджърс никога не е имал конкретен ментор и е бил отворен за влиянието на различни гледни точки, както и на собствения си опит и на своите колеги и клиенти. От живота във ферма като дете научил за неизбежността на природата и нейната сила и растеж. Интелектуално той е потънал в либералните протестантски вярвания на Пол Тилих. Както и е повлиян и от Джон Дюис с концепцията, че опита е в основа на ученето.
Карл Роджърс също възприема идеите на Ейбрахам Маслоу и той също вярва, че личният растеж зависи от околната среда. Това вярване станало основа за неговото развитие на клиент-центрирана терапия, по-късно преименувана на личностно-центрирана терапия. Тя произлиза от традиционния модел на терапевта като експерт и вместо това се насочва към емпатичен подход, който овластява и мотивира клиента в терапевтичния процес. Терапията се основава на убеждението на Роджърс, че всяко човешко същество се стреми към положително и добро там, където живее и има способността да реализира собствения си потенциал.
След години лечение на пациенти, достига до извода, че истинският проблем на всички винаги е един и същ: че хората не изразяват своята истинска същност. И че е важен процесът на превръщане в самия себе си, това е хаотично, изпълнено с противоречили чувства и вярвания, които трябва да бъдат свободно анализирани, а не контролирани насилствено от някой друг.
Напълно съм съгласна и с концепцията на Роджърс за отношенията „терапевт-клиент“ Че тя трябва да е базира върху следните принципи:
• искреност и прозрачност, в която свързан с съм моите истински чувства;
• топло приемане и оценяване на другия човек като отделна личност;
• способна да вижда през очите на другия
Само тогава клиентът би имал шанс да:
• изпита и разбере аспекти от себе си, които преди това е подтискал;
• се почувства по-добре интегриран, по-способен да функционира ефективно;
• стане по-подобен на човека, който би искал да бъде;
• бъде по-самоуправляващ се и уверен в себе си;
• стане по-скоро човек, по-уникален и по-себеизразен;
• бъде по-разбиращ, по-приемлив за другите;
• може да се справя с проблемите на живота по-адекватно и по-лесно.
Трите основни условия, на които терапевтът трябва да отговаря включват следното:
1) Чувството на съпричастност да се опитвате да почувствате какво изразява клиентът
2) Съгласуваност – Да бъдем честни с клиента по всяко време
3) Да даваме топлина, без да бъдем неосъдителни, позитивност по всяко време – Винаги ценим клиента, независимо от това как се държи.
Терапевтът прилага на практика тази съпричастност чрез активно слушане, което показва внимателно и проницателно внимание към това, което казва клиентът. В допълнение към стандартните техники, като например зрителен контакт, които са общи за всеки добър слушател, личностно-центрираните терапевти използват специален метод, наречен рефлексия, който се състои от перифразиране и / или обобщаване на току-що казаното от клиента. Тази техника показва, че терапевтът слуша внимателно и точно и дава на клиентите допълнителна възможност да изследват собствените си мисли и чувства, докато ги чуват повторени от друг човек. Като цяло клиентите реагират добре на тази техника и те продължават по-нататък в мислите, които току-що са изразили. Терапевтът по никакъв начин не се опитва да промени клиентското мислене и настроение. Приема го за равен и за партньор, с които заедно вървят по пътя. Така клиентите могат да разберат кои проблеми са важни за тях и да изследват тези проблеми, а не онези, които терапевтът счита за важни, предоставяйки на клиента контрол върху него, собствени пропуски, чувства и преценка. Въз основа на принципа на самоактуализацията, това ненасочено, нецензурирано самоизследване позволява на клиентите да разпознават алтернативни начини на мислене, които ще насърчат личния растеж. Терапевтът просто улеснява самоактуализацията, като осигурява защитено пространство, в което клиентите могат свободно да се включат във фокусирано, задълбочено самоизследване. Което според мен е задължително, но недостатъчно условие за успешна психотерапия.
Като сериозен недостатък приемам, че в тази терапия няма „техники“ като такива, а просто предлага това, което той е нарекъл „основните условия“.
Може ли терапевтът активно да прилага на практика конгруентност по всяко време? Няма верен или грешен отговор, но да се свържете с клиент, дошъл за помощ за нещо, с което не сте съгласни, като например „убиец“ или „педофил“, възможно ли е да останете неподправени и да говорите истината по всяко време? Конгруентността е да бъдеш истински „да бъдеш себе си във взаимоотношенията си с други хора, без никакви претенции или фалшивост. Когато сме конгруентни, как действаме и какво казваме е в съответствие с това как се чувстваме и какво мислим. Това не винаги е лесно да се направи, „нашите собствени страхове и тревоги могат да ни попречат“, но с практика може да се развие. Безусловно положително отношение е терапевтът, който дава стойност
клиент, просто присъствайки за него.
Личният подход на Карл Роджър към терапията е широко приет и се прилага в области на образованието, културните отношения, междуличностните отношения и други професии и арени, ориентирани към услуги и помощ. Психологическите теории на Роджърс са повлияли на съвременната психотерапия и са повлияли пряко в областта на психичното здраве. Т
Също така личностно-центрираната терапия се счита за един от основните терапевтични подходи, наред с психоаналитичната и когнитивно-поведенческата терапия.
Основният проблем с този подход се свежда до въпросът дали само това е достатъчно ефективно, бързо и дали наистина води до резултати? Струва ми се немислимо да не се използват по-конкретни техники за работа, освен слушане и парафразиране. Развитието на тази теория от терапевтичната практика може да бъде едновременно благословия за проклятие. Той го поддържа практичен и го основава на човешкия опит, но все пак води до разширяване на понятията, които макар да са подходящи за терапията, може да не са достатъчно конкретни, за да се прилагат за почти всички. Не бих могла да си представя този подход да се използва при по-тежки случаи като шизофрения, биполярно разстройство и т.н.
Ако погледнем психопата, очевидно те не изпитват вина, дискомфорт или угризения за нейните / неговите действия. Няма безпокойство. Способността за творчество и свободно изразяване може да не съществува в такъв случай. Въпреки въпросите и критиките ми, стойността на тази теория е значителна и не бива да се свежда до минимум. Той предлага разумна алтернатива на алтернативните теории, които биха ни накарали да контролираме хората. Той също така признава хората като най-важния фокус в изучаването на личността.
Така че цялостното ми заключение е, че терапията, ориентирана към човека, дава на терапевта много основа, с която да работи и да се отнася към клиента по положителен начин, но в същото време мисля, че този подход сам по себе си няма да бъде подходящ за всички, но ще работи много добре в комбинация с други видове терапия. Клиентите, които имат силен импулс да изследват себе си и своите чувства и които ценят личната отговорност могат да бъдат особено привлечени клиент. Тези, които биха искали терапевтът да им предложи по-задълбочени съвети, да диагностицира проблемите им или да ги анализира, вероятно ще намерят този подход за недостатъчен. Така че наистина зависи от типа човек, когото имате като клиент.
Но личното ми мнение е, че трябва задължително да стъпим на хуманистичния подход, но и да до надградим с по-конкретни решения, упражнения, ролеви игри и други техники. Не е достатъчен инструмент или е твърде бавен. Не съм съгласна с хипотезата, че определени нагласи у психотерапевта са достатъчно условие за терапевтична ефективност. Това може да доведе до прекомерна субективност, да се разчита само на собствената си оценка на своя опит.
д-р Вачева
